История на Бенедиктинския орден
Сестрите Бенедиктинки Мисионерки от Тутцинг са част от голямото семейство бенедиктински общества по света, които следват и до ден днешен „Устава“ или т.н. „Правилото“ на светеца от Нурсия, което той написва преди 1500 г. Свети Бенедикт е познат като баща на западното монашество и съпокровител на Европа – бил е пример за християнски живот на хората от долината Субиако в Италия. Основател е на много манастири.
История на конгрегацията на сестрите Бенедиктинки Мисионерки от Тутцинг
Отец Андреас (Йозеф Георг) Амрайн е роден през 1844 г. в Беромюнстер, Швейцария. През 1870 г. стъпва в бенедиктинското абатство в Бойрон, Южна Германия. На празника Рождество Христово 1871 г. полага обети и получава името отец Андреас.
Да бъде монах и мисионер, да живее живота си според Правилото на Свети Бенедикт и същевременно да служи в чуждестранни мисии, да съчетава монашеския живот с апостолическата дейност. Това било съкровената мечта на отец Андреас Амрайн в продължение на години. Вдъхновение за него били от бенедиктинските мисионери на средновековието като св. Бонифаций или св. Гертруда. По негово време обаче под бенедиктинското монашество в Европа се разбирало предимно молитвата и работата в манастира, а мисионерското призвание изключвало монашеската основа. Ето защо визията на Амрайн за монашески живот, съчетан с мисионерска дейност, трудно се приемала от неговите настоятели. След дълги години молитва и опит в бенедиктинското общество, о. Андреас, получил разрешение от папата да основе нова монашеска бенедиктинска общност с мисионерска визия. Така той основал двете конгрегации – на Бенедиктинците Мисионери от Санкт Отилиен през 1884 г. и на Сестрите Бенедиктинки Мисионерки от Тутцинг през 1885 г.
Основни принципи на отец Андреас Амрайн:
- Mисионерска му визия е съсредоточена около монашеската общност, а не толкова около отделни мисионери.
- Mанастирът да бъде дом за деца и да обучава младите под ръководството на братята / сестрите.
- Kрасотата на литургичното празнуване да бъде от особено значение в мисионерската работа.
Отец Андреас Амрайн умира на 29 декември 1927 в манастира Санкт Оттилиен (Sanct Ottilien) в баварското село Еминг, днес носещо името на манастира Санкт Оттилиен. По това време негови събратя и сестри вече проповядват Благата вест на Исус Христос в различни континенти.
История на мисията в България
След Oсвобождението на България през 1878г. цар Фердинанд Сакскобургготски поканил в страната немски изселници, за да подобрят културата на селското стопанство в България. Някои от тях се заселили в Ендже, днес Царев брод. Заедно с тях пристигнал един немски свещеник пасионист- отец Франц Крингс. С неговото ръководство и помощта на местните заселници през 1910г. била изградена църквичката „Скръбна Божия Майка“ (Dolorosa). Отец Франц Крингс се обърнал за помощ към главната къща на Сестрите Бенедиктинки Мисионерки в Тутцинг с молба да се изпратят сестри, за да се грижат за християнското възпитание децата от енорията. Така на 14 януари 1914 г. четири немски сестри – с. Харлиндис Бауман, с. Ерентрудис Айхенгер, с. Еухерия Фулхабер, с. Асела Шпанагл – пристигнали в Царев брод и започнали да преподават в едно временно помещение на деца и младежи и да ги подготвят за тайнствата. Една от сестрите се грижела за болните, друга шиела и бродирала всичко необходимо за църквата и светата Литургия. Сестрите приготвяли мехлем от невен, бял крем и други лечебни билки, които скоро станали широко разпространени и търсени заради своите лечебни свойства.
През Първата Световна Война седемте немски сестри, обитаващи манастира по това време, били принудени да напуснат страната през 1918 г., но се завръщат въпреки големи трудности през 1920 г. Тяхната дейност се развивала и общността растяла. Постъпили и първите кандидатки и на 20 октомври 1925 г. три български послушнички положили своите обети. През 1922 г. било поставено и началото на нова мисия в Бърдарски геран, а през 1926 г. още една в Драгомирово. Двете села се намирали в Дунавската равнина. Дейността на сестрите в това време било грижата за децата в детската градина, в сиропиталището, в училището, в голямата градина и разбира се за болните.
През 1944г. настъпили бурни времена за манастира, когато в България пристигнала руската армия и военните започнали внимателно да наблюдават манастира. По това време тринадесет от немските сестри били принудени да се завърнат в родината си. Дванадесет били затворени в концентрационен лагер в продължение на една година в Зелендол. След това всички немски сестри били призовани да се завърнат в главната къща в Тутцинг. Само две от тях успели да получат разрешение да останат с българските сестри. През 50-те години Здравното министерство използва част от манастира за създаване на болница за душевно болни. На сестрите било разрешено да използват параклиса, няколко малки стаички, мазата, таванските помещения и част от двора.
В продължение на повече от 40 години сестрите продължили да изпълняват своята служба тихо и с много вярност, водени от доверието им в Бога. Някои от тях били назначени на работа в болницата, други работели в градината както за да отглеждат храна за собствени нужди, така и за добив на билки. Било им разрешено да носят своите монашески одежди само на територията на манастира. Работата на сестрите била ценена от персонала на болницата и от хората в околността.В продължение на 41 г. в Царев брод живял и служил отец Йосив Кривчев, родом от с. Балтаджии (днес кв. Секирово, гр. Раковски), който работел също като градинар и се грижел за духовните нужди на сестрите и енориаршите.
Общността в Царев брод практически нямала контакт с Конгрегацията на Сестрите Мисионерки Бенедиктинки извън България до 1960 година. Тогава се осъществили първите срещи между българските сестри и Генералното Ръководство първо в Хърватска, а след това и в България. След падането на Берлинската стена през 1992 г. пристигнали първите нови мисионерки от Германия: с. Квирина Сайдл и с. Барбара Дьоринг. Последвани били по-късно от други сестри от Германия, Корея, Филипините, Бразилия, Полша, Намибия и Кения, които служили и още служат в Господнята нива в Царев брод. От 2000 г. сестрите отварят нова филиална къща в гр. Раковски в Южна България по покана на тогавашния енорийски свещеник о. Йовко Пищийски и със съгласието на местния епископ.
Мисията в България е по-особена, тъй като след 40 години тоталитарно потискане на религията, последствията в обществото още са осезаеми. Но животът на сестрите, претърпели многобройни трудности и гонения, действителната бедност на населението, както и духовните нужди на посетителите на манастира, ги предизвикват да продължават да поддържат мисията си тук в България.
„За да бъде Бог във всичко прославен!“
